Преживяването на покаяние е често емоционлно, защото е ново и особено специално. Промяната, която се случва в нашите души е толкова внезапна и завладяваща. Чудено е изведнъж да се обърнеш от греха и оковите към новия живот в Христос.
Нашият ранен духовен растеж е като на дете, което се учи да ходи. Невероятно и вълнуващо е, когато бебето прави първите си стъпки. Мама и тати му се усмихват и го насърчават: “Ела до нас – можеш”. С клатущащи се крачета то прави две, три стъпки и пада на земята. Веднага обаче някой го вдига и го хвали. Неговите братя и сестри го насърчават” “Добро момче”. То е центъра на вниманието на всички и най-сетне, когато само отиде от единия край на стаята до другия, всички го аплодират. Това е толкова емоционално преживяване за него.
Но скоро това бебе вече не е центъра на внимание. Сега, когато той падне сам става и обикаля из цялата къща, правейки бъркотии. Той събаря цветя, изважда от шкафовете тенжери и тигани, вади дрехи от чекмеджетата и ги къса. И естествено, той бива дисциплиниран за това. Някак си изведнъж, нещата вече не са така вълнуващии за него. Неговите първи стъпки са били наситени със смях и радост, но сега вървенето му не е така забележително или емоционално.
Твоят духовен растеж е подобен. Когато си бил бебе в Бога, си усещал как Бог ти е давал специално внимание. Всеки път, когато си падал, Той е бил там до тебе да те вдигне. Обаче, както Павел пише, не бива да оставаме деца завинаги. Точно както едно малко дете се учи да не излиза на улицата, така и ти се учиш да не ходиш в духовни пожари. Сега, когато паднеш, се оглеждаш наоколо да видиш дали има някой, който да те вдигне. Обаче, няма никой. Бог те учи да стъпиш на Неговото слово, да ходиш с вяра и да не лазиш вече като бебе.
“И тъй, бивайте подражатели на Бога, като възлюбени чада; и ходете в любов, както и Христос ви възлюби и предаде Себе Си за нас принос и жертва на Бога за благоуханна миризма.” (Ефесяни 5:1-2).