Шест причини поради които молитвите остават без отговор

Последната стратегия на дявола в това да измами вярващите е да ги накара да се съмняват в Божията вярност да отговаря на молитвите им. Сатана би искал да ни накара да повярваме, че Бог е запушил ушите си за нашия вик и ни е оставил да правим нещата сами.

Мисля, че най-голямата трагедия на църквата на Исус Христос днес е, че малцина вярват в силата и ефикасността на молитвата. Без да имат намерението да богохулстват, множества Божии хора могат да бъдат чути да се оплакват: „Моля се, но не получавам отговор. Молил съм се толкова дълго, толкова сериозно, без никакъв резултат. Всичко, което искам да видя е мъничко доказателство за това, че Бог променя нещата. Всичко си е по старо му, нищо не се случва, още колко трябва да чакам?” Те вече не влизат в скришната стаичка, защото са убедени, че молбите им, родени в молитва, са се загубили по пътя към трона. Други са убедени, че само християни като Данаил, Давид и Илия могат да получат отговор от Бог.

Съвсем откровено – много Божии светии се борят с такива мисли. „Щом Божието ухо е отворено за молитвата ми, а аз се моля прилежно, защо има толкова малко доказателства, че Той отговаря?” Има ли някоя молитва, с която сте се молели много дълго, но въпреки това все още нямате отговор? Минали ли са години, а вие все още чакате, надявайки се и учудени?

Нека да внимаваме да не обвиним Бог, че бил мързелив, както направи Йов и че не бил заинтересован от нуждите и молбите ни. Йов се оплака: „Викам към Тебе, но не ми отговаряш; Стоя, и Ти просто ме поглеждаш.” (Йов 30:20).

Идеята му за Божията вярност беше затъмнена от временните му трудности и той в края на краищата обвини Бог, че го е забравил. Бог сериозно го смъмри заради това.

Време е ние, християните, сериозно да видим причините поради които нашите молитви стоят без отговор. Може да сме виновни в това, че сме обвинили Бог, че ни пренебрегва, а в същото време нашето собствено поведение да е виновно, за не отговорените ни молитви. Нека спомена само шест причини, поради които молитвите ни остават без отговор.

Ние не сме свободни да се молим за това, което на егоистичния ум му се струва добре. Не ни е позволено да дойдем в святото Му присъствие и да пробутаме нашите глупави възгледи и блуждаещи мисли. Ако Бог подпишеше всичките ни молби без да ги прегледа, Той накрая би подарил славата Си.

Има закон за молитвата! Този закон е предназначен да изкорени просията, егоистичните молитви, а в същото време да даде възможност на честните търсещи хора да искат с вяра. С други думи – ние можем да се молим за каквото и да е, ако това е волята Му.

„Ако искаме нещо по Неговата воля, Той ни слуша” (1 Йоан 5:14)

Учениците не се молеха по Божията воля, когато се молеха отмъстително и реваншистки. Те се обърнаха към Бог по този начин: „Господи, искаш ли да заповядаме да падне огън от небето и да ги изтреби? А Той се обърна та ги смъмри; и рече: Вие не знаете на какъв сте дух.” (Лука 9:54-55)

Йов, в скръбта си, проси от Бог да му отнеме живота. Какво би станало, ако Бог отговореше на такава молитва? Тази молитва беше против Божията воля. Словото предупреждава: „Не прибързвай с устата си, Нито да бърза сърцето ти да произнася дума пред Бога” (Еклисиаст 5:2 – бел. пр.)

Данаил се моли по правилния начин. Първо, той отиде в Словото и потърси Божията мисъл. Получил ясни указания и убеден в Божията воля, той прибяга до Божия трон с мощна увереност. „Тогава обърнах лицето си към Господа Бога, за да отправя към него молитва” (Данаил 9:3).

Ние знаем твърде много относно онова, което искаме и твърде малко какво иска Бог.

„Просите и не получавате, защото зле просите, за да иждивявате в сластите си.” (Яков 4:3)

Бог няма да отговори на нито една молитва в наша чест или която би подсилила изкушенията ни. На първо място, Бог не отговаря на човек, който таи похот в сърцето си. Всички отговори зависят от това да изкараме от сърцето си злото, похотта и греха.

„Ако в сърцето си бях гледал благоприятно на неправда, Господ не би послушал” (Псалм 66:18)

Тестът, с който разбираме дали нашата молитва е базирана на похот е много прост. Това как понасяме забавянето на отговора или неговия отказ е показателно. Молитви основани на похот изискват бърз отговор. Ако похотливото сърце не получи бързо желаното нещо, то хленчи и плаче, губи съзнание и изнемощява – или пък се отдава на заклинания чрез мърморене и оплакване, като най-накрая обвинява Бог в глухота.

„Защо постихме, казват , а Ти не виждаш” (Исая 58:3)

Похотливото сърце не може да види Божията слава в отказите и забавянията Му. И все пак, не получи ли Бог повече слава като отхвърли молитвата на Исус да спаси живота Му, ако е възможно, от смърт? Страхувам се да мисля къде бихме били днес, ако Бог не беше отхвърлил тази молба.

Бог, в справедливостта Си, е длъжен да отхвърли молитвите ни докато не сме очистени от всеки егоизъм и похот.

Може ли да има една проста причина, поради която повечето ни молитви са възпрепятствани? Може ли това да е поради флиртуване с похотта и греха? Забравили ли сме, че само онези с чисти ръце и чисто сърце могат да стъпят на святия Му хълм? Само пълно изоставяне на любимия ни грях ще отвори небесните порти и отпуши благословенията.

Вместо да отстъпим, ние тичаме от съветник на съветник, опитвайки се да намерим помощ да се справим с отчаянието, празнотата и безпокойството. Но това е съвсем напразно защото греха и похотта все още не са изкоренени. Грехът е корена на всичките ни проблеми. Мирът настъпва само когато оставим и предадем всяка похот и таен грях.

Ние отиваме при Бог като че ли Той е някакъв богат роднина, който ще ни издържа и ще ни даде всичко, за което го молим, докато ние дори не си помръдваме пръста за да помогнем. Издигаме ръце към Бог в молитва, а после ги пъхваме в джобовете си.

Ние очакваме, че молитвите ни ще накарат Бог да заработи за нас, докато си стоим безучастно, мислейки си: „Той има цялата сила, аз – не, така че просто ще си кротувам и ще Го оставя да си свърши работата.”

Това звучи като добра теология, но не е. Бог няма да търпи бездейни просяци на вратата Си. Бог дори не ни позволява да бъдем снизходителни към онези, които отказват да работят.

„Защото и когато бяхме при вас заръчахме ви това: Ако не иска някой да работи, той нито да яде.” (2 Солунци 3:10)

Няма нищо небиблейско в това да прибавим пот към сълзите си. Вземете например молитвата за победа над тайна похот, която си стои в сърцето ни. Просто молиш Бог да я премахне чудотворно от сърцето си, след което посядаш, надявайки се, че тя ще си умре от само себе си ли? Никой грях не е бил унищожен в сърцето без съдействието на собствените ни ръце, както е в случая на Исус Навиев. Цяла нощ лежа той на земята, ридаещ заради поражението на Израел. Бог го изправи на крака като му каза: „Стани, защо си паднал така на лицето си? Израил е съгрешил. Стани та освети людете...” (Исус Навиев 7:10-13)

Бог има цялото право да ни изправи на крака след като сме били на колене и да ни каже: „Защо си поседнал мързеливо, чакащ чудото? Не съм ли ти заповядал да бягаш от самия вид на злото? Ти трябва да правиш повече, отколкото просто да се молиш срещу похотта, но също ти е заповядано да бягаш от нея. Не можеш да си починеш, докато не направиш всичко, което е заповядано.”

Не можем да обикаляме цял ден предавайки се на похотта си и на злите си желания, а след това да изтичаме в скришната стаичка привечер и да се молим за чудо на освобождение.

Тайният грях ни причинява загуба на територия в молитва с Бог, защото непредадения грях е всъщност дружба с дявола. Едно от Божиите имена е „Откривател на тайни” (Данаил 2:47). Той трябва да изкара на светло скритите тайни на тъмнината, без значение колко свят е онзи, който се опитва да ги скрие. През колкото повече страдание преминава някой докато крие греха си, толкова по-сигурно е, че Бог ще го разкрие. Брегът е винаги неясен за скрития грях.

„Положил си беззаконията ни, пред Себе Си, Скришните ни грехове в светлината на лицето Си” (Псалм 90:8)

Бог ще защити собствената си чест вместо репутацията на онези, които грешат тайно. Бог разкри греха на Давид, за да запази собствената Си чест пред невярващите. А Давид, който беше толкова ревнив за доброто си име и репутацията си, дори днес стои изложен пред очите ни и все още изповядващ – всеки път когато четем за него в Библията.

Не, Бог няма да ни позволи да пием от крадени води, а след това да се опитваме да пием от святия Му извор. Не само че тайният ни грях ще ни открие, но ще ни откаже най-доброто от Бог, водещ със себе си потоп от отчаяние, съмнение и страх.

Не обвинявай Бог, че не ти чува молитвите, ако ти не чуваш призива Му за покорство. Накрая ще започнеш да богохулстваш и да обвиняваш Бог в нехайство, като през цялото време ти си бил виновника.

Христос няма да се разправя с никого с гневлив или непростителен дух. На нас ни е заповядано да: „отхвърлите всяка злоба, всяка лукавщина, лицемерие, завист и всяко одумване, пожелавайте като новородени младенци чистото духовно мляко” (1 Петрово 2:1-2)

Христос дори няма да разговаря с каращ се, дрънчещ се, непростителен човек. Божият закон за молитвата е ясен на тази тема: „като издигат ръце свети, а не гневни и препирливи” (1 Тимотей 2:8). Като не прощаваме греховете, които са извършени срещу нас, ние правим невъзможно за Бог да ни прости и да ни благослови. Той ни учеше да се молим „прости ни, както и ние простихме на другите”.

Има ли в сърцето ти тлеещ яд срещу някого? Не гледайте на това като на нещо, което можете да си позволите. Бог приема подобни неща много сериозно. Всички кавги и спорове между християнски братя и сестри трябва да нараняват сърцето Му повече от всички грехове на невярващите. Нищо чудно, че молитвите ни са възпрепятствани – станали сме толкова завладяни от наранените си чувства и толкова загрижени за лошото отношение към нас.

Има също и злонамерено недоверие, което расте в религиозните кръгове. Ревности, липса на милосърдие, горчивина и дух на отмъщение – всичко в името на Бог. Не трябва да се чудим, ако Бог затвори самите небесни порти за нас, докато не се научим да обичаме и да прощаваме. Да, дори на тези, които са ни наранили най-много. Изхвърлете Йон от кораба и бурята ще утихне.

Този, който очаква малко от молитвата, няма да има много сила и власт в молитва. Когато подлагаме под въпрос силата на молитвата – губим сила. Дяволът се опитва да ни ограби надеждата, като ни кара да си мислим, че молитвата вече не е ефективна.

Колко е умен само Сатана, когато се опитва да ни измами с лъжи и ненужни страхове. Когато на Исаак му предадоха фалшивата новина, че Йосиф е бил убит, той се поболя до отчаяние, въпреки, че беше лъжа. Йосиф беше жив и преуспяващ, а през цялото това време баща му скърби, вярващ на една лъжа. По същия начин Сатана се опитва да ни измами днес с лъжи.

Страховете на неверието ограбват вярващите от радостта и доверието им в Бог. Бог не чува всички молитви – Той чува само молитвите с вяра. Молитвата е единственото оръжие, което имаме срещу огнения мрак на врага. Това оръжие трябва да бъде използвано с голямо доверие, в противен случай ние нямаме друга защита срещу лъжите на Сатана. Божията репутация е в опасност.

Липсата ни на търпение е достатъчно доказателство, че не очакваме много от молитвата. Ние напускаме тайната молитвена стаичка, готови да преживеем някак си и дори бихме били шокирани, ако Бог ни отговори.

Мислим си, че Бог не ни е чул защото не виждаме доказателство за отговора. Но можеш да бъдеш сигурен в едно – колкото по-дълго се бави отговора, толкова по-съвършен ще бъде той накрая. Също така – колкото по-дълбоко е мълчанието, толкова по-шумен ще е отговора.

Авраам се моли за дете и Бог отговори. Но колко години минаха преди той да държи това дете в ръцете си? Всяка предана молитва е чута в мига, в който е отправена, но Бог избира да отговори по Неговия начин и в Неговото време. Междувременно, Бог очаква от нас да се радваме в голите обещания и да се наслаждаваме на надеждата докато чакаме отговора. Той, също така, облича отказите Си в сладкия пакет на любовта, за да ни предпази от това да изпаднем в отчаяние.

Единственият човек на когото поставяме условия е този, на когото не вярваме. Тези, на които вярваме, оставяме сами да решат какво да правят. Всичко се свежда до липса на доверие.

Вярващата душа, след като е освободила сърцето си в молитва към Господ, предава себе си на вярност, доброта и мъдрост от Бог. Истинският вярващ ще остави оформлението на отговора на Божията милост. По какъвто и начин Бог реши да отговори, вярващия ще го приеме.

Давид усърдно се моли за дома си и тогава остави всичко на Божия завет: „Ако домът ми и да не е такъв пред Бога, Пак Той е направил с мене завет вечен.” (2 Царе 23:5)

Тези, които казват на Бог как и кога да отговори, всъщност ограничават Светия Израилев. След като Бог няма да занесе отговора на предната врата, те не предполагат, че може да го занесе до задната. Те вярват само на заключение, а не на обещания. Но Бог няма да се съобразява с време, начини или средства. Той винаги ще прави много повече от онова, което искаме или мислим да поискаме. Той ще отговори със здраве или благодат, която е по-добра от здраве. Ще изпрати любов или нещо повече. Ще освободи или ще направи нещо по-голямо.

Той желае ние просто да оставим молбите си в силните Му ръце, да хвърлим всичките си грижи върху Него и да продължим в мир и спокойствие да очакваме Неговата помощ. Колко жалко е да имаме толкова велик Бог, а толкова малко вяра в Него.

Стига вече „Той може ли...?” Стига вече с подобни богохулства! Как ли стърже това в ушите на нашия всемогъщ Бог? „Може ли да прости? Може ли да изцери? Може ли да направи нещо за мен?” Стига вече с това неверие! По-скоро елате при Него „като верен Създател”. Когато Ана проби в молитва с вяра, тя „се вдигна от коленете си да яде и изражението и вече не беше тъжно.”

Когато си съкрушен и Сатана прошепва в ушите ти, че Бог те е забравил, запуши устата му с това:

„Дяволе, не Бог е забравил, а аз. Аз съм забравил всичките отминали благословения, в противен случай сега не бих подлагал под съмнение Неговата вярност.”

Разбирате ли – вярата трябва да има добра памет. Нашите прибързани думи са резултат от това, че сме забравили помощта Му. Трябва да се молим като Давид:

„Тогава рекох: Това е слабост за мене Да мисля, че десницата на Всевишния се изменява. Ще спомена делата Господни; Защото ще си спомня чудесата извършени от Тебе в древността” (Псалм 77:10-11).

Отхвърли онзи таен шепот в душата ти, който казва: „Отговорът ще се забави толкова дълго, че няма да му се зарадвам като дойде.”

Можеш да бъдеш виновен в духовен бунт като не вярваш, че Бог ще отговори в най-подходящото време. можеш да си сигурен, че когато дойде отговора, това ще стане по начин и във време, в които ще му се зарадваш най-много. Ако онова, за което си се молил не си струва чакането, не си струва и моленето.

Спри да се тормозиш за отговора и се научи да разчиташ на Бог

Бог никога не стене и не от оплаква за силата на враговете Си, а по-скоро от нетърпението на собствените Си хора. Как само разбива сърцето Му неверието, с всичкото това чудене да Го обичам ли или да Го оставя.

Бог иска да разчитаме на любовта Му. Любовта е принципа, от който Той постоянно се ръководи и никога не се отклонява от него. Когато смръщи вежди, укорява с устни или удря с ръка, дори във всичко това, сърцето Му гори от любов и всичките Му мисли за нас са мир и доброта.

Цялото лицемерие е основано на неверие и душата, която не може да разчита на Бог не може за дълго да бъде честна към Бог. Щом веднъж започнем да подлагаме на съмнение верността Му, започваме да живеем чрез собствените си мисли и грижи за себе си. Както и отстъпилите от вярата деца на Израел, така и ние казваме: „Стани, направи ни богове, които да ходят пред нас; защото тоя Моисей” (Изход 32:1).

Не си приятел на Бог докато не разчиташ на Него.

Когато си съкрушен можеш да стенеш, но не и да мрънкаш.

Как може любовта към Бог да се съдържа в мрънкащо сърце? Словото го нарича „борещо се с Бог”. Що за глупав човек трябва да си, за да дръзнеш да търсиш грешки в Бог – Той ще предизвика такъв човек да сложи ръка на устата си, в противен случай ще бъде изяден от горчивина.

Святият Дух в нас стене с неизговорим език от небето, който се моли според съвършената Божия воля. Но плътското мрънкане, което произлиза от сърцето на разочарован християнин, е отрова. Мрънкането не допусна цяла нация в Обещаната земя и днес държи цели множества далеч от Господните обещания. Стени, ако трябва, но да пази Бог да почнеш да мрънкаш.

Онези, които искат във вяра, продължават напред с надежда.

„Господните думи са чисти думи, Като сребро претопено в пещ.” (Псалм 12:6)

Бог няма да позволи на лъжец или на нарушител на закона да влезе в присъствието Му или да стъпи на святия Му хълм. Как тогава можем да предположим, че толкова свят Бог ще наруши Словото си към нас? Бог си е извоювал име на земята – име на „Вечна вярност”. Колкото повече вярваме в това, толкова по-малко разтревожени ще бъдат душите ни. В същата степен, в която има вяра в сърцето ни, е и мира в сърцето ни.

„В безмълвие и увереност ще бъде, силата ви” (Исая 30:15).

Божиите обещания са като леда върху замръзналото езеро, което Той казва, че ще ни издържи. Вярващият рискува да тръгне върху езерото със смелост, невярващия – със страх, за да не би да се счупи под него, за да не би да се изцапа.

Никога, никога не питайте защо не чувате от Бог напоследък.

Ако Бог се бави, това просто означава, че молбата ви печели популярност в Божията банка с благословения. Толкова бяха сигурни Божиите светии че Той е верен, че се радваха преди да са видели някаква развръзка. Те продължиха весело, като че вече бяха получили. Бог иска да платим с хваление преди да получим обещанията.

Святият Дух ни помага в молитвите, а Той не е ли добре дошъл пред трона? Ще отрече ли Отец Духа? Никога! Това стенание в душата ти не е нищо друго освен Самия Бог, а Бог не ще се отрече от себе Си.

Божии светии, ние губим ако не се върнем към бодърстване и молитва. Ставаме студени, чувствени и игриви когато избягваме тайната молитвена стаичка. Какво тъжно пробуждане ще има за тези, които лекомислено държат таен яд против Господ за това, че не им е отговорил на молитвите, когато през цялото време те са били мързеливи. Ние не сме били ефективни и пламенни. Ние не сме се затворили с Него. Ние не сме изоставили греха си. Искали сме преди всичко, за да задоволим собствената си похот. Били сме материалисти, мързеливи, невярващи, съмняващи се, а след това се чудим защо молитвите ни стоят без отговор.

Когато Христос се завърне, Той няма да намери вяра на земята, освен ако не се върнем обратно в тайната стаичка и не се затворим там с Христос и Словото Му.

Времето наближава; Божия ден идва. Не трябва ли тогава да бдим и да се молим?